в. "Култура" - Брой 38 (2611), 05 ноември 2010
Как котешката тоалетна и цъкането на компютъра звучат в ноктюрно? Как макроикономиката и тренинга на английско произношение пасват на любовното обяснение? И как среднощните размисли за устройството на човешкия мозък и битието звучат в ентъртаймънта на музикална презентация? Изглежда невъзможно. Но не е. Пърформансът на Сдружение „По действителен случай” ги съвместява безпроблемно, за да провокира публиката си не към отговор на въпроса „Но как е възможно това?”, а в осъзнаването на друг въпрос: „Как ги съчетава всеки в собствения си действителен случай?”
Казано в малко по-едра перспектива, това е въпросът „Как социалният свят е рефлектиран във фината емоционална тъкан на човека днес?”, а в една по-театрална перспектива той звучи като „Как театърът реагира на промените в съвременното битие на живеещия в България човек?” Е, този пърформанс реагира повече от адекватно – реагира активно. Новите медии и фрагментарната информация, възможностите за печалба, реакциите на тялото, употребено от индустрията на красотата, усещането за всяка негова част, накратко - новият спектър на реалностите е включен в създаването на театър, преработен е в езика на този пърформанс. В него има лирика, ирония, музика, движение.
Прахта може да сияе, а сиянието да е прашно. В трите части на ноктюрновата форма, казват създателите, следвали пътя от малкия свят на всекидневието към големия свят на политиката и икономиката и в заключение поели към звездите и сиянието на любовта. Така е, но по-важното е, че пърформансът им предлага повече от повествователната крива на това изследователско намерение. Повече, защото постига по-сложно и множествено въздействие. Работи на различни нива. Ако кажа, че това е мултижанров пърформанс, едва ли ще кажа нещо много и нещо ясно.
„Ноктюрно” е направен на принципа на т.нар. дивайзинг(от devise – измислям, изобретявам, създавам) – в съвременния театър това е практиката, например, на английската група Forced Entertainment, на съвместния процес на измисляне, създаване и производство на представлението/пърформанса. При този принцип няма лидерска фигура (режисьор, актьор или автор), която да води процеса или да задава сценария, върху който ще се работи – всички действат заедно. Такъв е „действителният” случай на „Ноктюрно”. Може би не съвсем „за пръв път в България”, но той е от първите познати ми най-добри, успешни опити в този тип театрална работа. В своята естетическа и идеологическа колективност тя заявява категорично, че важното са идеите, а не авторът; позицията, а не посланието. Това е тип мислене и правене на театър, което се отграничава демонстративно от театъра, представящ пиеси/текстове. И в крайна сметка, чрез самата колективната форма на пърформанса, показва социална реакция към средата, в която се появява.
Текстът на Светозар Георгиев (ghostdog), Ирина Дочева и Огнян Голев има значение в контекста на възникване на цялото, а и вероятно всички „са подавали реплики” в създаването му (както се казва в драматичния театър). В него важното са играта с инфантилизма като ирония и защита към социалния свят, с цитата от новини в интернет, с факти и фикции, с дори крайни откровения. Но текстът, движението, образът, пространството и музиката не могат да се отделят като елементи с някакво относително самостоятелно значение. Всички те функционират много добре при вътрешния диалог между дума, звук, движение и пространство, от който се получава езикът на пърформанса.
Самата идея в класическа за романтизма музикална форма като ноктюрното да се впише по лирично-иронично-критичен начин всекидневният ред е пример за едно ефектно и ефективно първоначално отключване на този диалог – типичното за романтиците съзерцание и среднощна отдаденост на порива на чувствата и мислите е пуснато да работи сюжетно и темпово в отделните части, а интелигентната, умна и талантлива музикална композиция създава паралелно ново, друго, съвсем съвременно „ноктюрно”. Прекрасно е общуването между звука, думата и тялото. Именно върху тази връзка се гради цялостната музикална структура на пърформанса. Ако има доминиращо, тоест носещо ниво в него, това е все пак музикалното.
Бийт боксерът Александър Деянов и контрабасистката Мария Илчева създават интелигентно и весело квартета си с Ирина и Огнян Голеви. Поклонът им „в края на нощта”, плъзгайки се по корем с микрофоните пред публиката, е забавно-ироничният им полет от прахта.
Пространството (не по-малко важен елемент в дивайзиг-процеса) е възможно най-веселата и уместна реплика сред наличните в градското ни пространство – сградата на „Индустриална 11” е бизнес сиянието върху театралите в нейната прах. От друга страна – галерията с експозицията си в момента на картини на Георги Божилов-Слона, Андрей Даниел, Греди Асса, Светлин Русев и др. създава собствена аура на „Ноктюрно”. Но за да се стигне дотам, с кола или градски транспорт, е истинско изпитание за любовта към свободния театър, защото трябва да се прегази не прах, а кал, студ и мръсотия. Културната политика на града, обаче, не опира до желанието на театралите. Пътят до концерт на ноктюрните на Шопен в зала „България” и на „Ноктюрно” на Сдружение „По действителен случай” би трябвало да е еднакво удобен и проходим.
Виолета Дечева
